2015-02-02-залезе

Advertisements

дядо и баба на мотор или как се ражда мотопътешествието в рода ми

Първото ни препятствие бе минаването на Дунава. Фериботът, който взехме от единия бряг до другия на Дунава, беше най-малкият който бяхме виждали и ползвали до тогава. Доста неуверено плаваше и смело се клатеше, заедно с всичко на него. Бяхме доста нагъчкани там, точно като сърдели в консервна кутия. На Марти за малко му призля от клатушкането.

DSC_3132

салът и кея, от който потеглихме към отсрещния бряг

DSC_3133

Марти и аз не се откъснахме от мотора през плаването

DSC_3131

ето ме и мен на сала

Беше като огромен сал. След като слязохме от плавателния съд , поехме към Тулча. Карахме в близост до Украинската граница и покрай пътя започнаха да се появяват тресавища и блата. Зърнахме и прословутата украинска степ, за която аз лично бях само слушала дълги истории. На места пейзажа заприлича на джунгла с лиани и водни лилии. Крайната цел ни беше Сулина. Оказа се, че да стигнем до там с мотора трябва да взимаме още фериботи и да караме по прашни и лоши пътища. Другият начин беше да оставим някъде мотора и да вземем лодка. Ние обаче нямаше да сме спокойни да го зарежем заедно с целия багаж, пък и времето напредна.

Вече бяхме изгладнели и наоколо открихме домати при една бабичка, която ги продаваше в двора си, естествено само на румънски и без кантар. Беше доста колоритна, както и доматките й, които с удоволствие хапнахме и там около пътя до един кладенец. Той, между другото се оказа доста честа гледка по тамошните пътища, както и помпите за вода, които сме свикнали да виждаме в доста затънтените села в България и то основно едно време. На мен ми ставаше много мило покрай тях- някаква носталгия към отминалото ми време на щастливо детство изкарано на село. Нямаше как да пием от този кладенец- беше с някаква сложна за нас система за употреба и май с катинар.

Продължихме и стигнахме доста близо до предвидената цел по тесни и доста прашни пътчета и блата наоколо. Сред тях бяха разположени китни селца с типичната им архитектура на леко кичести покриви тук-таме покрити според нас със слама. В последствие се установи, че не е никак слама, а някаква доста сериозна трева подобна на папур, която е само за декорация, а отдолу са си с масивен покрив. Не стигнахме точно до самата делта уви, а до може би около 20-30 км около нея. Според това, което виждахме на картата, пътищата ставаха все по-тесни, а водата около нас все повече и тя се разклоняваше на доста места. Помотахме се по плетеницата от пътечки и водни канали и поехме на  юг по черноморието към България.

DSC_3142

спряхме за почивка и се порадвахме на птиците

DSC_3141

ето и лебедите

Запътихме се към Дуранкулак, който вече бленувахме след сериозните дъждове и прахове, които ни брулиха по пътя. Изключително интересно и вълнуващо пътуване по пътя обратно.

DSC_3146

гоним наближаващият залез

DSC_3144

малко завръщане към миналото

Снимахме и по пътя през Мангалия и безкрайните поля с жита и в Дуранкулак.

DSC_3145

все по-близо до залеза и до България се любувахме на житата

Където и да минавахме, попадахме на всякакви сватби по селцата за последни дни към България. Броих ги, мисля бяха 12 сватби- коя от коя по-колоритни и живописни с коя от коя по-млади младоженци и особено булки. Много им се радвах на всички- бяха толкова щастливи, струеше щастие от тях! Всичките, с неописуемо широки усмивки по лицата. Капакът на посрещането бе сватба и в нашия къмпинг. Бяха направили дори арка на пясъка на най-северния ни плаж, на 2 метра от водата.

Там, в бивака ни чакаха с маса едва ли не на брега на морето, където бяха нашите приятели. Всъщност, те ни изчакаха два дни повече там, защото плановете ни за 4, 5 дневна екскурзия в Румъния се удължиха с 2, 3 дни, демек останахме седмица. Нямаше как да се препуска бясно с около 300 км на ден, както предвиждахме, поради малките пътища с постоянни завои навсякъде, от които си виждахме дори опашката на мотора. Нямаше и магистрали, през които да минаваме. Освен това, нямаше как да се усетим тази извечна мощ на планината ако бързахме. Можехме да си го позволим и го направихме.

В България пристигнахме към залез слънце, което отново ни подейства енергийно.

DSC_3150

ето какво ни очакваше у дома

DSC_3153

беше като нежна прегръдка на нощта

DAY-7

изминатите километри от този ден

all

а това са всичките изминати 1640 км

Тази сутрин вече се налагаше да се разделим с Дани. Той трябваше да се връща в България по-рано от нас с два дни, а и освен всичко друго, ние се бяхме насочили към нашето моренце, евентуално през делтата на Дунава, а той обратно към града, в който живееше- Стара Загора.

Оставаха ни два дни до края на предвиденото време в Румъния. В тази сутрин се изля отново безумен дъжд, в който потегли Дани, чийто мотор се оказа подгизнал от дъжда и акумулаторът му бе подал оставка. След бутане по близкото надолнище, в което се включи рано-рано Марти за събуждане, Дани тръгна за България успешно с чопъра. В последствие и ние се разминахме за малко с неприятно приключение с моторетката- степенката на мотора бе хлътнала така здраво навътре в почвата в двора на хотела, че му оставаха към 5 см до падане. Слава Богу, не бе писано и успяхме да продължим.

Вече останахме самички, както бяхме тръгнали от България. Понеже нашият старозагорски приятел ни помагаше и с упътването в Румъния, сега трябваше да разчитаме само на това, което щяхме да намерим само двамцата с Марти. Тази част на планината към която се спускахме вече, приличаше много на нашите Родопи. Големи, полегати, зелени хълмове с китни селца наоколо. Най-близката точка за посещение бе Бран и замъка на граф Дракула. Успяхме само да го зърнем отдалеч и да изядем по един кумин- прословутите козуначени рола без меко по средата.

DSC_3130

замъкът на Дракула

Тръгнахме си, понеже опашката за влизане в замъка бе километрична, най-дългата, която бях някога виждала до тогава. А околностите на замъка бяха така осеяни с туристи, че трудно се разминаваше човек, при все патрулиращите полицаи почти навсякъде и честите пешеходни пътеки. Предпочетохме да посетим това местенце друг път, когато за целта бе нужно да имаме поне половин ден, а не както тогава максимално 2 часа.

Запътихме се към Синая. Там попаднахме на километрично задръстване, което дори с мотора беше ужасно. Решихме да не спираме и там. Оставихме си го за друг път. Излязохме окончателно от планината и се запътихме към делтата на Дунава. Където и да се отбиехме за почивка из тези места, все ни приветстваха я с квартира, я със вкусна храна. Ние обаче бяхме твърдо решени да стигнем поне до Браила, където всъщност след това и нощувахме. В Браила се оказа, че доста вече се бяхме забавили, а денят преваляше. Нужно ни бе място за спане. Доста трудоемка задача излезе това. Дирехме прилично местенце около три часа, които ни изядоха остатъка от деня и вече бяхме грохнали от умора. На всичкото отгоре ни спряха и полицаи в центъра, вероятно заради култовия ни цирков вид на мотора в този град. Той лично на мен ми докарва на Пловдив, но с много малко интересни улички със съхранена история. Опитахме се да намерим къмпинг, в който да отседнем, ала това на което попаднахме там не бе за нас. Единият бе с тийнейджъри, които отиваха там да дивеят и определено не да спят, а ние отчаяно се нуждаехме вече от сън и от баня, а другият бе на подобно дередже. Беше изцяло празен, с мухлясали иначе симпатични външно бунгалца, приличащи на онези в планината. Имаше и сватба, от която се извиваше доста сериозна румънска чалга. Имаше едно семейство двамина възрастни хора, които също разглеждаха къщичките, но май и те не се осмелиха да останат. В края на краищата, отседнахме в хотел Париж, ха-ха.

Изпрахме се- себе си и дрехите, и поспахме доста удобно, слава Богу.

DAY-6

ето го и описанието на маршрута

Сутринта беше тиха и спокойна. Дъждът беше спрял и въздухът беше кристално чист. След сутрешното кафенце, чайче и суетене около картата, яхнахме кончетата и поехме да се влеем в душата на Карпатите- Трансфагараш. Обгърнати от гъста мъгла, а дъждовните облаци надвиснали като стражи над прохода. Тези вити пътеки бяха излезли от приказка. На влизахме в тях с много голямо и бързо изкачване на надморска височина. Преминахме през мъглата и облаците и се извисихме над тях. Долу изглеждаше като „врящ казан“. Така го нарече Марти.

DSC_3102

1-ва среща с долината

DSC_3098

Казана!

Спряхме да се изчакаме с колегата и попаднахме сред…

DSC_3106

наближаващото стадо свинки- местните обитатели на прохода

DSC_3109

, които ни най-малко се смутиха от нашето присъствие

Проходът бе изпълнен с хиляди туристи, ала без грам хаос и стрес, а напротив. Всички по пътя ни бяха с най-хрисимите или еуфорични лица. Виехме се по завоите, които бяхме гледали само на снимка. Беше невероятно. Не обръщахме никакво внимание на едноцифрените температури и негостоприемния климат. Известно време с нас кара и КТМ Adventure и то точно в любимата ми шарка-жълто и черно и оранжево. Този мотор ме подлудява с формите си. Бях на върха на щастието през цялото безумно кратко въртене по завъртулите на планината. Оказа се, че този път е стар, за разлика от Трансалпина, който е завършен преди 2 години. Това се усещаше, но пък дивата му красота бе толкова силна, че нищо друго,  дори зимния студ, довян от вятъра през който се прокрадвахме с мотора, нямаше значение.

Спряхме да починем малко и да се насладим на гледките. Бе 360 градусова панорама! Уви, обаче вятърът бе толкоз силен и постоянен, че трудно можехме да се задържим на едно място. През това време и се опитвахме да се обличаме по-топло, демек като за зима. За това и останахме само няколко минути, които ми изглеждаха като мигове…Кълна се, освен безмилостния вятър, не усещах никакъв студ, той минаваше през мен, но за него аз бях недосегаема. Бях затоплена душевно.

DSC_3113

цялата група, която събрахме като спряхме там

DSC_3118

ето ни и нас, на най-любимото ми място от пътуването

DSC_3115

ей сега се обличаме 

DSC_3121

снимката за милиони на Дани

Изкачихме се още малко в най-високата точка от прохода- 2034 м.н.в., създаден през 1974 г.  и просто се налагаше да спрем да се потопим в дивото…

DSC_3111

 величината Трансфагараш!

DSC_3110

 суровата истина на Карпатите е красива

 Тримата получихме това, за което бяхме дошли! И много повече, безкрайна енергия, която се влива във вените ни от тогава. Душите ни се отвориха и подхраниха!

След като стихнахме превала и минахме тунела заваля отново. Очакваше ни четири часово спускане в проливен дъжд и плътна колона от автомобили. Всички бяхме доволни, че не заваля в най-сериозните височини и не ни намокри изживяването на самия Фагараш. Не беше най-приятната час от  пътуването ни, но бяхме екипирани добре и условията не успяха да помрачат настроението ни. Железните ни кончета се справяха чудесно с наистина тежките на моменти условия. Евала на чичо Япон!

След спускането от планината дъждът спря и нещата станаха по-приветливи.

Решихме да си останем на чисто, зелено и широко в планината. За това тръгнахме отново към планината в посока  Брашов. Това ни отведе в следващото селце на изток в Карпатите. Там спряхме да поспим и починем.

DSC_3127

гледката от прозореца ни

DSC_3126

планината от среща с част от двора на хотела, в който бяхме

Докато търсехме храна, успяхме да попаднем на домашно сготвена по италиански храна, за която сме безкрайно благодарни. Оказа се, че в Румъния доста от местните отиват да работят в Италия и заради относително близките корени на езиците, които се говорят в двете страни. Това го открихме още в предното местенце с уютната къща с двора. Намерихме се и с други румънци, които слава Богу вече говореха английски, вероятно заради туристите в планината.

DAY-5

ето я и картата

Станах по-рано от всички сутринта, заради невъзможноста ми да спя. И така, имах предостатъчно време за себе си, като това дори включваше и книжката, която си бях взела- „Дзен и изкуството да поддържаш мотоциклет“. Шофьорите станаха и след закуска бавно-бавно се отправихме отново на път.

DSC_3064

ето ни на „двора ни“ на сутринта

Решихме да променим малко първоначалния маршрут и вместо да продължим по прохода на север, ние продължихме по пътя в сърцето на планината на изток, който свързва Трансалпина с транспортния проход Е81. Тръгвайки по този път обаче решихме да си поиграем малко и да минем на пряко, по път който GPS–a ни препоръча като пряк. Обаче не бяхме особено сигурни на къде точно води. Другият вариант беше да минем по стандартния път, който бе около огромни язовири, но за нас тогава това бе скучно. Тръгнахме към сърцето на планинската местност там и се озовахме в задънена улица. Планината ни бе устроила капан и ние на драго сърце се хванахме в него.

DSC_3070

задъненият път в джунглата

Имаше вариант да се измъкнем като следваме този път, (който на хартиената карта беше маркиран като асфалтов), но с нашите мотори това щеше да е просто омазване и затъване до ушите с кал. Това бе Карпатска джунгла, напомняща ни на Буйновското ждрело, но по-диво и дълго като километри. Екшънът бе изцяло пълен, когато в средата на нищото, (за градските чеда), се изви вятър и започна да пръска дъжд, който се усилваше с всяка изминала минута. Наложи се да препускаме по очукания път доста рисково, за да успеем да излезем преди бурята, която според нас наближаваше. През половината от тази отсечка нямаше никакъв път, бе изцяло черен и кален, бе валяло наскоро, а и там вероятно често е мокро. След голямото бързане, се измъкнахме от бурята, (някои повече, други по- малко), и спряхме на едно магазинче да преразгледаме маршрута. Естествено, когато стигнахме там, дъждът и изобщо всичко свързано с бурята бе  приключило. Имахме още доста километри до следващата запланувана спирка, а времето бе все още кисело. За това се дигизирахме с всичко възможно като дъждобрани и потеглихме. Шосейният вариант излезе доста по-приятен отколкото си го представяхме. Там и изобщо през доста голяма част от това румънско пътешествие сме се движили с вдигнати визьори на каските- бе толкова чисто, та дори и мушички не се шмугваха около лицето, а въздухът просто те приканяше да дишаш с пълни гърди, колкото е възможно повече. Същевременно, честотата на дишането се забавяше с всяка поета глътка въздух, заради спокойствието на планината в което се бяхме гмурнали. Беше като медитация в движение. Дори и далечните дневни маршрути не ни караха да препускаме, както в доста голяма част от градския ни живот.

След като отново ни поваля известно време, стигнахме до международния път Е81. Там се наложи да караме сред коли и камиони. Беше натоварено и опасно. Имено там камъче от камион спука фара на чопъра.

Карахме си спокойно към това, за което бяхме само чували и гледали на фотографии- Трансфагараш-ът. Наложи се пак да отложим голямата зареждаща красота с нощувка преди нея, поради липса на време и физически капацититет, както и за да изчакаме по-спокойно време, поне по-сухо.След дълго обикаляне да търсим къде да отседнем за през ноща и след пикник около селцето до което бяхме, попаднахме в една невероятна къща на едни от най-милите хора, които сме срещали някога.

DSC_3088

усмивки, породени от спокойствието там

Там бяха толкова гостоприемни, колкото като да си у дома, ухаеше и на това. След като се настанихме бавно-бавно, се разходихме из селцето, за да се снабдим с хапване за вечеря.

DSC_3087

част от уличките в китното селце

 

DSC_3082

доволни и нетърпеливи да яхнем коня пак 🙂

DSC_3076

попаднахме на местния музей и къщички в традиционен румънски стил

Програмата за вечеря със салатка в красивата градина на къщата, бе изпълнена. Имахме и дегустация на местна домашна ракия, която се оказа доста люта.

DSC_3090

градинката на стопаните на къщата

Малко преди да се стъмни дочухме силни викове и грохот от вън, от улицата. Излязохме да видим какво се случва. И какво да видим…

DSC_3093

истински биволи-1-вите такива за мен!

DSC_3096

дечицата, които следваха стадото биволи

 Вечерта беше много приятна, а нощта напоителна и пълна със светлинни природни ефекти- светкавици.

DAY-4

пътят, който изминахме тогава

Станахме след няколко часа, бодри и спокойни. На някои им беше доста трудно ставането. Този ден имахме намерението да прекосим един от най-красивите проходи и да изминем един от най-вълнуващите мотоциклетни маршрути. Карайки по невероятно красив и приятен път в подножието на планината на изток, стигнахме до началото на прохода Трансaлпина. Започна серия от невероятни завои и гледки, с които стремглаво се изкачвахме на горе.  Като че ли мотоциклетите сами си знаеха пътя и ни оставяха да се наслаждаваме на заобикалящото ни. Малко преди най-високата точка спряхме да си направим пикник на една поляна с много приятна гледка.

DSC_2979

красотите започват тепърва

DSC_2990

впускам се в снимки, докато Марти ремонтира, а Дани релаксира

DSC_3016

просторът  около нас

DSC_2998

Дани, позира с неговото безценно 🙂

DSC_2994

ние двамката на фона невероятната гледка, малко преди тръгване

Тук Марти махна централната стойка, която си бе направил сам за мотора малко преди да тръгнем от България. Оказала се малко по-ниска от предвиденото. Само ни пречеше, закачаше отдолу мотора по всички неравности и решихме-край без нея. Прибра я в багажа, омотана в дрехи. След това продължихме да се изкачваме. Бяхме започнали да пъплим из планините и да усещаме това, за което бяхме тръгнали. И аз се оказах най-жадна за тази енергия, която струеше от новите за нас пътища и влизаше право в порите на кожата ни.  Успяхме да прекосим високопланинската и най-впечатляваща част от Трансaлпина. Имахме идея да прекосим целия проход този ден, но не ни се отдаде.  Плакахме от радост по пътя, докато катерехме бързо бързо прохода. Някак не успявахме да поемем цялата тази красота, която все по-бързо и неусетно се разстилаше пред очите ни. Това е нещо, което можеш да разбереш и усетиш само като го видиш и почувстваш вътре в себе си. Няма как планината да не си проправи път вътре в сърцето. Тя е само там и никъде другаде. Пътят бе изпълнен основно с мотористи, намери се и една червена, разбира се, спортна кола с вдигнат гюрук. Според нас,  това е единственият начин- да си в кола и да си на открито, за да понесеш приятно завоите, а не да повръщаш, което всъщност бе доста честа гледка по тези места. Заедно с всички мотористи, които срещахме там и на последвалия проход,  бяхме с вдигнати визьори и насълзени от радост очи и с неописуема широка усмивка, изписана по целите  ни  лица. Поздравявахме се не както обикновено, а все едно винаги сме се познавали и радостта от срещата ни бе огромна. Възгласите бяха все едно излязли от концерт на Металика да речем.

DSC_3022

Марти на фона на гледката

DSC_3020

аз, щастлива там 

DSC_3018

Дани на скалите

DSC_3002

още малко заснета радост, пред  най-високата точка на прохода- 2145 м.н.в.

DSC_3003

Дани, малко преди да потеглим пак

DSC_3004

и нескрита гордост от изкачената височина

Малко преди да наближим заплануваното от момчетата място за почивка ни обкръжиха местните магаренца по пътя. Ами, те там си живееха, ние навлязахме в техните предели и много ни се радваха, както и на всички други минаващи туристи.

DSC_3043

ето го разбойникът

DSC_3050

двама разбойници в планината на мотор и трети наднича любопитно

DSC_3044

този искаше да идва с нас

DSC_3046

налага се да го оставим този изненадващо пухкав и спретнат приятел

Попътувахме още малко и открихме подарък на поляните обширни.

DSC_3054

попаднахме на сърца, оставени по пътя

Дани ни просветли за следващото място, на което бе добре да спрем за през нощта, понеже денят бе залязъл, а и силите ни бяха на привършване. Не бяхме прекосили дълго разстояние, заради бавните отсечки, по които се движихме, както и поради многото завои и села и спазването на ограниченията по трасетата. Но пък се оказа, че сме изминали най-добрата и най-вълнуваща и живописна част от Трансaлпина. Аз исках все повече и повече , но момчетата казаха, че е време за  почивка. Очите ни, жадни за нови места, се пълнеха и особено моите нямаха никакво търпение и намерение да почиват и да продължават „чак“ на следващия ден.  Мястото, на което щяхме да нощуваме бе невероятно. Подредени в кръг, приказно изглеждащи островърхи малки къщички с веранда, а между тях поляна.

 

DSC_3067

ето ги къщичките, излязли от приказка

Веднага ни намери едно местно момиче румънско циганче, което бе невероятно красиво с големите си черни очи. Тя продаваше току що набрани червени боровинки. Изключително живителни за мен тогава. Всичко това бе разположено на сериозна надморска височина, а си имаше баня и ресторантче. То предлагаше едно от най-вкусното телешко варено, на които съм попадала. Тези супи ми помогнаха не само тогава, но и на сутринта да се свестя от болката и тежеста в гърдите, която ми пречеше да дишам цялата нощ, а и около десет дни след това. Тогава предположих, че е вид алергия от мухъла, защото там ми ставаше по-зле, но в последствие се оказа, че вероятно се дължи на безумно бързото изкачване на височината. Всъщност, вероятно тогава белият ми дроб се е опитвал да се разшири, за да смогне на огромното количество навлизащ кислород. Дори и това нямаше как да ми попречи да се чувствам невероятно щастлива, за това, че имам тази възможност да се наслаждавам на това пътуване. Почти не успях да мигна тогава. Беше студено и влажно и изключително чисто навън.

DAY-3

пътят, който пропътувахме на карта

На следващия ден потеглихме най-сетне към тъй чаканите Карпатски проходи.

Преди да тръгнем, докато момчетата хапваха, аз използвах времето да поснимам съседната сграда- красива и занемарена.

DSC_2967

 фрагмент от сградата

Разбира се, минахме първо по новооткрития Дунав мост 2.

DSC_2918

внушителна конструкция 

След като минахме КПП-то, на което не ни взеха такса за моста и продължихме на север към Турну Северин.  След това се отклонихме към Тургу Жиу. Нищо не можеше да помрачи настроението ми, дори и това че си сецнах много сериозно мускул на гърба, което не ми позволяваше да се обръщам около седмица на никъде. Просто се съобразявах с това и събирахме очите на минувачите по пътя, докато се масажирахме. С колегата с чопъра километрите минаваха много плавно и никак не бързо, тъй като се наслаждавахме на пътя, а и всички имахме достатъчно време отделено за пътуване. Настилката беше много добра и неусетно стигнахме до планината. Напазарувахме си и тръгнахме по Е79 навътре в планината.

На места имаше ремонти по пътя и така успяхме всъщност да разберем как съседите румънци правят пътища. Естествено, доста по-различно от нас. Всичко бе със солидни бетонни блокови основи, върху които се наливаше дебел слой асфалт. Работеха хем бързо, хем качествено и доста контролирано. Пречеше се, разбира се,  на движението, но никой не протестираше- всички си караха напълно спокойно.

Малко след като влязохме планината, той ни заведе на мястото, на което щяхме да нощуваме на палатки. Това бе широка зелена поляна, до която течеше река.

полянката

 полянката, току що пристигнали и сменили дрехите

Наскоро бе валяло, заради което тя бе доста мътна и кална, но пък шумът от нея бе много успокоителен. Поне на нас така ни действаше. Момчетата намериха дърва за огъня, а аз отидох да бера къпини и малини, с които бяхме обградени навсякъде в тоя район. Имаше плантации от тези невероятно вкусни диви плодчета. И понеже се полакомих леко, за мъничко да падна, но пък излезе много интересен пирует и не успях да разсипя всичко, което бях набрала точно няколко метра преди да ги занеса на момчетата. Не пропилях всичко де, за всеобща радост.  Направихме си типична българска лятна лека вечеря със салатка и пийване. Приказките около огъня топяха часовете и дървата в него и съвсем неусетно бе станало ранна сутрин.

DAY-2

маршрутът ни за този ден

1-ви ден- 200 км Тръгване от София към Видин. Още с излизането си от София започнахме да се подготвяме за безкрайните въртележки и виещи се планински пътища. Преминахме и първия си планински проход – Петрохан. Съвсем нетипично по Петрохански го минахме този проход- без непрогледна мъгла и вятър и дъжд и лед и мъгла, винаги до тогава така сме пътували през него. На спускане от Стара планина решихме да минем да Клисурски манастир, да хапнем и да се заредим с малиново вино.  Задачата е изпълнена и продължаваме напред.  Неусетно стигнахме до Дунава, минавайки по затънтени междуселски пътища, които бяха забравени от Бог, именно заради което беше спокойно. С влизането ни във Видин ми стана много приятно, поради това, че не бе претрупан с нищо. На основната улица имаше едно в излишък- широта и това ми бе достатъчно. Явно в София ми бе станало тясно. Марти имаше малко неприятен спомен от този град, защото при предишното му посещение със стария мотор му се е налагало да бута мотора из целия град и да търси акумулатор. Старият си бил изпял песента и моторът не винаги палел и пеел. Настанихме се в квартирата, която беше в самия център  и имаше двор за мотора.  Веднага сложихме „цивилните“ дрехи и тръгнахме на разходка.

градинката ни в квартирата във Видин

приготвяме се за излизане в градинката ни в квартирата

Да видим реката и разбира се на Баба Вида кулите. Стигнахме да крепоста, но я затвориха под носа ни. Марти беше влизал вътре, а аз не.

крепоста баба Вида

крепостта баба Вида

Докато се тюхкахме пред входа на крепоста забелязахме наблизо спрял моторист с много лачен мотор-  Honda Shadow.

1-ва среща с мотора на Дани

1-ва среща с мотора на Дани

аз на брега на Дунава във Видин

широтата на водата

Оказа се, че не само е българин, (бяхме убедени в обратното), но е и тръгнал по същия път към Румъния през Карпатите, за които тогава не знаехме много. Освен всичко друго бе от Стара Загора, а аз съм от Ямбол. Някак ненадейно се надушихме взаимно с този човек, който се оказа че освен всичко друго е бил на мястото, в което отивахме няколко пъти и бе врял и кипял по тези места. Близо до крепоста баба Вида, където се засякахме с моториста, се натъкнахме и на една прекрасна сграда, която за съжаление бе потънала в собствените си руини, но не до толкова, че да не я разгледаме от вътрешноста й. Оказа се старата синагога на града, запусната с времето от видинчани. Тъжна история има. За това пък предлага невероятен декор за снимки в двора си, защото е сериозно обрасла с растителност  навсякъде. Надиплени като драперия стъкла и парапети, арки, колони, извисяващи се докато ти стига погледа и орнаменти, с вити стълбища.

Изоставената Синагога от вън

изоставената Синагога от вън

влизаме в изоставената Синагога

влизаме в нея

1-ви впечатления от Синагогата

1-ви впечатления от Синагогата

1-ви впечатления от Синагогата

прекрасните дантелени прозорци

и малко по-широк поглед в/у двора й

и малко по-широк поглед в/у двора й

част от двора на Синагогата

част от двора на Синагогата с мен 

част от двора с мен, потопена в него

аз, потопена в двора й

Вечерта се видяхме с колегата,  разгърнахме картата и  решихме да караме заедно, ако темпото и стила на каране ни допада един на друг. Така и беше до самия край. Оказа се невероятно удоволствие да караш в компанията на опитен и разумен моторджия.

DAY-1

маршрутът, който изминахме през 1-вия ден от пътуването 

 

 

 

Навлизаме буйно с мотора към родния ми край. Вятърът леко се усилва и развява опашката ми, вее се косата, та се вижда и в огледалото и й се радваме. Носи усещане за свобода, естествено като дишането. Поля от слънчогледи, над тях е надвиснал залезът силен и в отенъци от лилаворозово, червено, оранжево, синьо, предимно в топлата гама. Странно ми бе, че слънчогледите не бяха обърнати към залязващото слънце, а тъкмо в обратната посока…все още разтворени и цъфтящи тучни като полята зелени безкрайни около тях и нас. Нямаше как да снимаме тогава.  Шанс- на най-вдъхновяващите места и моменти често ми се случва да не снимам, сякаш за да ги съхраня много точно такива каквито съм ги почувствала, чувствам. Пречистващо енергийно изживяване, носи близки мои спомени от това преди, в което съм израстнала.

По пътеките Родопски,(винаги с главна буква) сме отново! Най-енергийното място, на което съм стъпвала! Бавно се предвижваме към тези земи. Пътищата са осеяни с дупки, като че ли да преминеш последното изпитание, за да усетиш блаженството, което крепи и пълни духа за толкова за колкото му позволиш да те обгръща. На тръгване от тях винаги си мисля и чувствам, че там съм родена, макар и физически да не е тъй- подробности някакви. Там, чистотата прониква в дълбините на дробовете и същността, въздухът е не на глътки, а на потоци и реки…