магичното притегляне
към земята и небето
от морето
от вълните му
в танцуващите риби преплетени
пеещи ноти дълбинни
от недрата
Числа, подредени по определен начин с математични принципи или граматически издържани, казващи неща видяни от различни ъгли, поне двустранно обърнати монети.
Денят ми днес започна като пълна противоположност на това, което прочетох за него от моя позната, а именно- прекрасен, изпълнен с щастливи и хубави мигове. Започна със сълзи, предхождани от работа през нощта, нещо изключително нетипично за мен до тогава, (изключая денонощното учене, на което се подложих особено през последната година от гимназията по време на кандидат-студентските изпити).
Всъщност, като се замисля денят ми вчера е изпъстрен с проникновения, дошли в крайно неподготвени ситуации и точно поради това толкова подходящи, обагрени със светлина с различни нюанси на дъгата. Получих прозрения, съвсем преди малко, относно някои доста значителни събития в моя предишен живот, част от сегашния ми, значи поне от единствения ми земен път. Второ основно такова- някои случки спциални преди са били просто частици от нещо много по-голямо от тях, от нещо предстоящо, от мен, от човека с който съм била. Защото сме били незапълнени фигури и пространства тогава. Хм, бях написала първо ”запълнени”, заради времевата и умствена разлика явно се намесва фройдистката казват грешка, ако изобщо е сгрешена тя. Винаги именно тя е вярната, точното състояние. Търсели сме част от това, което сме били, получили сме си го на повече от 100 %. Относно първото- все още ми е трудно да пиша, парадоксално явно щом все пак го пиша, но пък и логично и леко клиширано. Автокритиката е особено ценна, но да не се отклонявам допълнително повече… Интересни обстоятелства отново разочароващи ме, очебийно за да ми бъде предоставен отново шанс да се науча, да прочета поне още веднъж урока, от който най-много ме е боляло винаги при непрочетен дребен шрифт на условията на задачата. Гнева и леката тъга, дори иронична към чаровната ми детска, все още, наивност и честолюбивост. Вероятно никога не бих забравила или поне трудно бих думите на много близък до мен човек, че не съм била за тук, каквото и да значи това. Винаги ми се е искало да го попитам за конкретизиране на това за тук, колкото и да съм го подразбирала както ми е било удобно винаги. За доверието и откриването и любовта във формата им на разбирането м/у душите.
Всичко това предисловено с лудо от време на време и по-бързо каране на колело, което е под знака на ”Не карай много бързо, винаги има някой по-бързо от теб”, велика сентенция излязла от устата на изключително подготвен от Висшия разум човек, едно бабе, което преди ми изглеждаше крайно неориентирано в масажния възстановителен център, в който се обучавам от няколко месеца насам. На път съм да изпълня една от големите си мечти, посещавайки го. Знам го, усещам го с цялото си същество. За което съм благодарна и ще съм такава надявам се до сетните си стъпки на трима и по-специално на двамина или поне на един близък мой приятел. Запознах се с него един вид на готово, заради любимия си човек, негов детски приятел е. Та, бабичката винаги е била доста състрадателна гледка за нежните души, понеже постоянно си търсеше място в помещенията, трудно й бе да общува дори от притеснение. А днес, при повдигането й от нас за да й помогнем да се премести извън пътеката към импровизирания паркинг за колелото ми, тя в знак на благодарност ме изпрати с тези ценни думи.
Излизането на потта и киселините ми, както и стомашните ми проблеми бе съпроводено или по-скоро бе миниатюрна частица от красивите картини, които се разкриваха и разиграваха пред погледа ми вял и тревожен вчера. Деца, рецитиращи училищни стихчета с помощта на родителите си, взели ги от градина, преди тях други търчащи летящи с вдигнати нагоре безгрижни ръчици, каращи колелца на по 2 и 3 гуми, кучета подбиращи нетърпеливо мястенце, за да споделят отделителната си нуждата под здравеца, посаден от грижовните ръце на пенсионери, в крайблоковите градинки добре поддържани, стопаните им съвсем небрежно и бавно прибиращи ги, усмихнатите им лица с маската на умора, майки снимащи дечицата си едва проходили под дръвчетата на току що наскоро настъпилата пролет в големия парк, дечица возени на столче на колело, с предпазни коланчета на крачетата си, с касчици на пухкавите си главици, засмяни от шарения цирк през който ги караха, светофари регулиращи скоростта ми, дори и те се опитват да ми подсказват да увладея темпото. Поумняли са вероятно, хах или аз покрай тях… А дали? Ще се завърти лентата напред и ще проследя, надявам се този път изпълнена с внимание към случващото се в мен и наоколо, не изпускайки широкия главен план.
планината
морето,
слънцето и дъжда
дъгата,
облаците
минзухарите и теменужките,
поляните и върховете,
сезоните
живеят в мен
портокалови кори,
дъх на канела…
пронизващи облаците
слънчеви лъчи
в следобед летен
пътува скука
и стремежът
да е изтъркаляна
като събрани бали сено
на полето, което изминавам.
Облаци чернеят
над сместа от усещания,
бръмчащи в мен
